Съдбата често ни праща послания, които не разбираме. Този случай отново е такъв. Как трябва да тълкувам знак, при който калинка кацна на патката ми! И то върху носа, и то докато тя спокойно се плиска в басейна-чинийка, който спретнах по жегите на бюрото ми!
Тъкмо си мислиш, че разбираш нещо от живеене и… ей го на: калинка!

Модел: патката Съни. :)

Казват: „Доверието трябва да се заслужи.“ За този израз винаги съм смятал, че не казва нищо хубаво за нас – човеците. Изначално значи, не си вярваме. Ето я и една от основните разлики между хората и животните. Животните усещат доверието. Инстинктивно.
Колкото повече ставаме хора, толкова повече губим инстинктите си. Толкова повече губим доверието помежду ни. Да спиш с гръб към някой, не винаги означава да му „обърнеш“ гръб…
Е, разбира се има го и варианта, само да иска да си напече старите кокали на слънцето! :)

Въпросът е философски, етичен, морален или по-просто казано пиянски. Защо пиянски. Защото си го представям да се нищи в долнопробна кръчма между отбраното, начетено и вечно опиянено присъствие на същата тази кръчма. Разбира се, че мъжко. Вие представяте ли си, жени да дискутират темата? И то пияни, абсурд! Но, не че не е възможно. Просто ако конкретизират жената до свекърва, секретарка, колежка може би тогава темата ще има резон за тях.

Да се върна на въпроса от заглавието. Логиката на мисълта или мисълта на логиката в тясно сътрудничество със задължителния в този случай риторичен въпрос: „Ти мен уважаваш ли ме?“, може да ни отведе в няколко интересни свята. Тях да ги опише дори и стройната квантовата механика с всичките и принципи на неопределеностите и дуализми за произхода на светлината ще бъде безпомощна.

Един от светове ще бъде свят на благоденствието, бирата, мръсните чорапи и пране, и разбира се, свят на прилежно изстисканите пасти за зъби (нещо абсолютно невъзможно ако имаше жени – както знаем тогава пастата се стиска по средата… дали има нещо фалическо в цялата работа не знам). Ще цари мир. Войни няма да има. Освен, че ще бъдат безсмислени – няма жени, за които да се водят, няма да има и време за бойни действия. Има толкова мачове и Ф1 състезания, които трябва да се гледат по единствените два световни телевизионни канала: „Световен спорт“ и „Ф1 свят“. Ще има безкрайно много тъпи и глупави изобретения. Голяма част ще са изобретени от еволюирали микроорганизми от неизмитите съдове в мивките.

Престъпления и обири няма да има. Няма за кого да се обира. Баби за обиране също няма да има. Пред кого да се фукаш тогава с дебелите пачки и спортните коли. Освен това, е много по-интересно да поправяш колите с приятели, отколкото да ги караш и още повече да возиш някоя мацка в тях. И по-малко грижи. Имало е нелепи случаи на пробити с токчета кожени тапицерии и разляти кафета. Това трудно се преживя от слабите мъжки сърца.

Ами нагонът? Ще попитате вие. Много е вероятно тук там, да се забелязват хора увити с бели чаршафи през едното рамо. Наследници на древните римляни – прекрасни люде от античността, така изящно ценящи мъжката красота и ласка. Но дори и те изчезват, няколко часа след началото на поредно Световно по футбол или Ф1.

Понякога, мъжете ще сънуват кошмари. Ще плачат като малки деца и ще захапват и смучат крайчетата на възглавниците или гърлото на някоя от бирените бутилки пръснати в леглото. Ще се чувстват самотни и гладни. Ще сънуват как дядото на съседа нежно ги завива и им готви пълнени чушки и сърмички. Държи ги за ръка и ги води в парка да си играят. Ще пропусна описанието на частта от кошмара, свързана с кърменето. Те няма да разбират смисъла на този сън, защото няма да познават нито бабите, нито майките, нито жените си (т.н. заместители на майчините цици).

Такива неща си мислеше Семи – сперматозоидче от многомилионната армия на Адам. Внезапно се чу отхапване, слюнка текна от крайчетата на устните. Погледа трескаво заигра и кръвта се насочи към най-съдбоносната част от тялото. Сърцето. Няма нищо по-вкусно от узряла, зачервена ябълка.

И така си замина един чудесен мирен свят.

На Г.В.

Готовността е важна. Тя – да бъде изядена. Той – да я изяде. Така всичко е лесно. Търсенето, избирането и отдаването е приключило.

Той бавно я взима в ръце – гола и пряма. Внимателно, но уверено я поставя в пещта. Изчаква търпеливо, докато придобие нужният загар и температура. Без да се страхува от горещината й, напротив – чуди се дали малко да не се изгори, я вади и поставя на масата.

Предварително е избрал най-добрата и вкусна мазнина. Още гореща гребва и нежно размазва по цялата и повърхност. Докосва я леко, но достатъчно силно, за да достигне и най-малките и грапавини. Изчаква добре да попие и я поръсва с ароматни и стимулиращи апетита подправки.

След като тя – вече е готова, той я взима отново с ръце, нетърпелив да усети вкусът й.

Поднася я към устата. Захапва от единия край и задържа за момент. Върховете на зъбите му, плътно я стискат от двете добре изпечени страни. Шанс да се измъкне вече няма. Но тя не се дърпа. Опипва с език повърхността й. Изучава ръбчетата, издатините, поръсената с вкусни подправки повърхност.

Коремът му лекичко се свива, от заливащите го вече импулси.

Зъбите увеличават натиска. Впиват се в тъканта й. Без писък само с леко пращене част от нея се отчупва. Тази част вече е само негова. Има възможността с език да усети цялото парченце. Бавно я смила между зъбите си и преглъща доволен. Тя влиза все по-надълбоко в него, а той все по-категорично я обгръща. От този момент – тя ще го храни, а той ще се засища.

Идва редът и на следващото парченце от печената филийка…

В училище, бяха ме учили, че трябва да се пести. Защо и каква е целта – не. Просто – “Трябва да се пести!”. Дълги години се чудих. Родителите ми казваха същото, но не се мотивираха достатъчно, че да ги разбера. Било хубаво. Сещах се от време на време и си правих касички, в които пестях. Не се задържаха дълго време, но все пак оставаше малък резултат в тях.

Времето минаваше и на този въпрос не получих отговор. Преди повече от четири години се заех сериозно да си отговоря. Започнах да пестя така, както ме бяха учили. Направих си буркан. Реших в него да слагам всички монети, които ми остават през деня. Не си дадох краен срок. Помислих си, че той сам ще дойде. Така и стана.

Различни идеи ми минаваха през главата всеки път, когато пуснех монети в буркана. Да ги даря за благотворителност, да си платя наема, да си купя нещо, да взема на някого подарък. Да, да, да ама не. Не направих нищо от изброените неща. Монетите се трупаха, малкият буркан стана по-голям. После още по голям. Накрая стана трилитрова бутилка от минерална вода. Появи се втори буркан. Още една двулитрова бутилка от студен чай.

Миналата година с приятели посетихме Куба. Стояхме само в Хавана, поради ограниченото ни време. Една седмица. Смятахме да ходим на повече места, но в крайна сметка решихме, че Хавана заслужава тези 7 дни. От тогава в мен се загнезди желанието да се върна там. Да – “… да се върна…”, а не пак да отида. Забеляза го приятел, когато му разказвах, но това е друга тема.

И тук дойде краят на бурканите. Реших със спестеното да се върна пак там. Не защото нямам друга възможност, ами точно заради това – да сложа край на пестеното. Цялата тая работа със събирането, годините, бурканите, пускането и от време на време вадене на някакви дребни се оказа, че ми е дала отговор на въпроса.

От раждането, започват да ни учат на разни неща. Едно от тях е пестенето. То е пример и за това, че не всичко, на което ни учат е обяснимо и за са самите учители. Трябва да се пести, за да може след време с дребни неща да направиш едри. Трябва да се пести, защото така са казвали години наред. Трябва, защото трябва. Как може с отделяне настрани на нещо – от живота ни например – да го напълним? Природата дали е пестяла, докато е създава и продължава да създава? Събираме емоциите си, за да ги дадем след време за нещо по-голямо. Ще имаме ли обаче нужда от него, когато му дойде (ако му дойде) времето?

Няма нужда от пестенето. Не сме създадени да се пестим. Нямаме това време. То е ограничено. Получили сме и получаваме непрекъснато достатъчно, за да даваме също толкова в момента, в който е необходимо и го почувстваме.

Посадили сме цвете. Много го харесваме и обичаме. Искаме така да се грижим за него, че то да се чувства и развива добре. Поради тази причина пестим. Пестим водата. За да може да има повече за после. За да почувства изобилието – може би си мислим ние. Цветето обаче почва да вехне. Има нужда от малко водичка. Сега. И то умира. Малко по-малко. Умира сега и не го интересува изобилието после. За негово щастие, малко преди да умре, решаваме, че сме спестили достатъчно и го заливаме с изобилие. Тогава вече категорично го убиваме. То умира. Изгнива, благодарение на изобилието.

Спирам да пестя. Не искам живота ми да прилича на буркан с дребни желания за после. Сега отивам да уедря дребните и да ги изхарча на едро.

Отидох! Виж тук.