„Гледайки“ родния химн по-долу в клипа си мисля, че освен всички други дупки във възпитанието, тази с оценяването на заложените ни дадености е като че ли най-дълбока. Хубаво би било още от рано да се научим да уважаме и приемаме различията, предимствата, недостатъците, възможностите и потенциал на хората – без да ги оценяваме, категоризираме, съжаляваме. Чисто и просто да ги приемаме. Да се учим от това разнообразие и да живеем свободно в него.

Хрумна ми идея, за която сигурно много хора биха ме упрекнали, но ако има някаква възможност в годините на възпитание да отнемаш за малко някои от даденостите, може би това ще е доста поучително. Например: за шест месеца да си слепец. Шест месеца да не чуваш. Шест месеца без крак, ръка. Шест месеца без вкус, обоняние. Шест месеца без чувства, емоции. Шест месеца на диализа. Шест месеца на опашката за трансплантация на органи. Шест месеца с белези от изгаряния по лицето. Шест месеца никой да не ти вярва. Шест месеца всички да ти вярват. Шест месеца затворен в клетка…

Списъкът може да е безкраен. Това са най-трудните житейски уроци. Научаваме ги обикновено в късна възраст, частично, не на време. Някои от тях изобщо не успяваме. Трябва ли „да го пипнем“, за да повярваме? Толкова ли до никъде не сме стигнали в развитието си? Защо любовта се свързва с глупава наивност, защо честността е недостатък а духовната слепота отваря всички врати? Отказвам да се съглася!

Намерих този клип при Милена Фучеджиева.

[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=F8OzVtQTUSA[/youtube]

Не съм пушач или поне не се смятам за ревностен такъв, но не съм съгласен с нито един закон или наредба за тютюнопушенето.
Границите, рамките и нормите все по-често в държавата, която по биологично стечение на обстоятелствата обитаваме, започват да се диктуват от недорасли, безкрайно меркантилни мъжки курво-проститутки.
Мисля, че не останаха много неща, които „социалната“ ни държава да остави като свободи.
След време най-вероятно ще има закон, който ще ни „насочва“ кога и как да се усмихваме, на кого, какъв парфюм да използваме, кога да гледаме през прозореца, от въздух на кой производител да дишаме. Очаквам го, съвсем скоро.
Тази снимка както и „тапета“ на профилът ми е моят протест, към последните закони свързани с тютюнопушенето.
Идеята за нея е моя, аз съм я снимал, ако има някой да псувате, моля ви – псувайте мен, не майката!
Благодаря ти Мила за разбирането и най-вече за възможността да снимам невероятно сладкото бебе Филип! :)

Има нещо сбъркано в концепцията с рождените дни. Хем са рождени дни, хем са веднъж в годината. Ако ще е така трябва да се наричат рождени години!

Дните трябва да са всеки ден, защото се раждаме за нов живот всеки ден или пък всяка нощ – кой както му е угодно. Раждаме се всяка секунда, всеки миг, докато има електрически потенциал от двете на страни на мембраните на изграждащите ни клетки.

Има обаче още едно много важно нещо, което ни подсеща, че се раждаме – хората около нас. Колкото са по-близки, по-искрени, по откровени, толкова по живи се чувстваме и толкова по-често се раждаме. Ако трябва да перифразирам едно клише – Животът ни се измерва не с миговете, ами с ражданията, които осъзнаваме или неосъзнато усещаме.

Благодаря ви, че ми помагате да се раждам непрекъснато, по всяко време на деня и нощта, в непрекъснатият спираловидно въртелив път на мъничкото ни земно кълбо.

Бъдете здрави и все така професилнални акушеро-гинеколози/ки! :)

Единствено войната може да роди празнота. Дори и героите, които ражда са мъртво родени. Прогресът на базата на войните пак води до войни и се използва за все по масово унищожаване на човечеството, вместо да се използва за неговото добруване.

Тогава къде точно е „еволюцията“ и „напредналата“ цивилизация, която хората са изградили. Така се получава, че напредналите цивилизации са били тези от далечните векове, които са изчезнали, но са оставили нещо след себе си. Голяма част от наследството им дори и не можем да проумеем за какво се е използвало.

Ние какво ще оставим след себе си?.. Руйни, глад, масово изтребление и унищожаване на всичко, до което се докоснем.

Мисля, че е време да се осъзнаем. Да спрем войните. Можем да започнем простичко… Като се опитаме да спрем войните в себе си!

Подкрепете кампанията: НЕ на войната по пътищата!, просто като посетите сайта и ако искате го споделите в социалните мрежи.

Преди много векове цялата земя била обсипана с цветя. Имало безброй видове. Можели да се намерят на невероятни места. Цветята притежавали свой език. Общували непрекъснато помежду си. Смеели се често с хубав и звънлив глас.

Имало пустинни цветя. Те красяли сухият пясъчен пейзаж. Не били шарени, но били свежи. Давали живот там, от където животът бягал.

Имало планински, равнинни, дълбочинни и ливадни. Имало увиващи се и стелещи се цветя. Имало разбира се и хищни. Бодливи и нежни. Ароматни и зловонни. Много бъбриви, когато вятър минавал край тях и такива, които били тихи.

Тук там се срещали самоуверени млади цветя. С ярки окраски, забелязващи се отдалеч. Имало и деликатни, незабележими, но с изключителна красота.

Всички живели мирно, ресурси имало достатъчно и никой не бил ощетен.

Един ден, никой не знае точно кога, цветята се отегчили. Спокойствието, хармонията, необходимото, за да живеят мирно, да растат, да дават потомство и да изпитват удоволствие от живота почнало да не им стига. Те започнали да гледат към градините на другите. Сега те им се стрували по-тучни, по-спретнати, по-привлекателни с по-добри условия на живот.

И те започнали да завладяват.

Армии от един вид се отправили към местата обитавани от други видове. Завладявали земите им и им оставяли все по-малко място за живот. Ограбвали ресурсите им. Някои видове приели защитата като начин на отбрана, други атаката. Така малко по-малко започна безмилостната

Война на цветята.

В нея участвали най-красивите, най-силните и жизнеспособни цветя. Войната на цветята била изпълнена с крясъци за атака и отстъпление. Със стенания, викове за помощ и милост. Те скрили аромата и цвета си, за да не се откриват лесно от противника. За да могат по успешно да атакуват.

Докато продължавала войната, никой не забелязал, че броят на цветята малко по-малко започнал да намалява. Почти никой от заминаващите не се връщал. Много малко били тези, които на чуждата земя успели да оставят потомство. Никой не предвидил, че условията така благоприятни за едни, може да са пагубни за други. Че завземането на нови територии не дава повече свобода, а налага ограничения.

Така цветята изчезнали. Мъртвите им тела останали да лежат пръснати из цялата Земя. Много от тях били пълни с живот, но той не можел да вирее на местата на тяхната гибел. Останките им съхнели на слънцето и вятъра.

Минало още време. Някои, които носели в себе си живот се разпукали. Животът се разпилял. Водата, ветровете, преминаващите, почнали да го разнасят из света. Когато тези мънички зрънца живот попаднели в родната си земя с повече късмет покълвали.

Земята лекичко започнала пак да се покрива с цветя. Много по-малко от преди. На много по-малко места. Цветчетата на някои видове сега били насочени надолу. Вече не можели да гледат нагоре. Други не били толкова цветни. Трети – толкова шумни. Най-тъжното обаче било, че загубили своят глас. Вече не можели да говорят помежду си. Не можели да се смеят.

Сега, цветята не са много. Променени са. Укротени. Тихи.

Дали пак ще се отегчат? Дали пак ще тръгнат на война?

[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=HeO1qvV0oyE[/youtube]