Калинка върху пате :)

разни

Съдбата често ни праща послания, които не разбираме. Този случай отново е такъв. Как трябва да тълкувам знак, при който калинка кацна на патката ми! И то върху носа, и то докато тя спокойно се плиска в басейна-чинийка, който спретнах по жегите на бюрото ми!
Тъкмо си мислиш, че разбираш нещо от живеене и… ей го на: калинка!

Модел: патката Съни. :)

Рожден ден Любе на вилата в Мало Бучино – 2012-06-24

Посоки, ТЕЧЕ, ВСИЧКО ТЕЧЕ...

Благодаря на всички, които се сетихте за мен, помислихте и разбира се едно от най-приятните неща – успяхте да дойдете, за да се видим и веселим!

Благодаря ви Родители, че сте ме създали, за да мога да общувам със света около мен и когато той реши също да общува с мен.

Цъкни на снимката, за да разгледаш галерията.

Замъкът на въображението или камъните на делника…

разни, фотография

Фердинан Швал, селски пощаджия от Южна Франция, се прочул със замъка, който издигнал в своята градинка. Умрял през 1924 на 88 години, 43 от които посветил с всеотдайност на строежа, съчетавайки работата си там с ежеднедневните задължения на раздавач. Пълнел пощенската си чанта с камъни намерени по пътя, и зидал замъка от тях. Казват, че творението му е невероятно пищно и смайва с фантастичността си, с разточителната украса от женски форми, животни, птици, цветя и листа.
Обсебен от своята идея, той постепенно я превръщал в реалност и накрая замъкът бил готов – истински паметник на мечтата отъждествена от един живот.
Френските сюрреалисти го открили и почестите, отдадени му от тях, били неговият закъснял триумф над съселяните, които го осмивали, че е невменяем.

Тази история е провокирала Артур Лундквист да напише страхотен сборник с разкази наречен: „Замъкът на въображението или камъните на делника“.

Нишките, които свързват хората по света твърде често са невидими, но здраво изтъкани от съдбите ни, които живеем в свят по-малък отколкото ни се струва…

***

Мила Родино – виждам те, но не те чувам

убождания

„Гледайки“ родния химн по-долу в клипа си мисля, че освен всички други дупки във възпитанието, тази с оценяването на заложените ни дадености е като че ли най-дълбока. Хубаво би било още от рано да се научим да уважаме и приемаме различията, предимствата, недостатъците, възможностите и потенциал на хората – без да ги оценяваме, категоризираме, съжаляваме. Чисто и просто да ги приемаме. Да се учим от това разнообразие и да живеем свободно в него.

Хрумна ми идея, за която сигурно много хора биха ме упрекнали, но ако има някаква възможност в годините на възпитание да отнемаш за малко някои от даденостите, може би това ще е доста поучително. Например: за шест месеца да си слепец. Шест месеца да не чуваш. Шест месеца без крак, ръка. Шест месеца без вкус, обоняние. Шест месеца без чувства, емоции. Шест месеца на диализа. Шест месеца на опашката за трансплантация на органи. Шест месеца с белези от изгаряния по лицето. Шест месеца никой да не ти вярва. Шест месеца всички да ти вярват. Шест месеца затворен в клетка…

Списъкът може да е безкраен. Това са най-трудните житейски уроци. Научаваме ги обикновено в късна възраст, частично, не на време. Някои от тях изобщо не успяваме. Трябва ли „да го пипнем“, за да повярваме? Толкова ли до никъде не сме стигнали в развитието си? Защо любовта се свързва с глупава наивност, защо честността е недостатък а духовната слепота отваря всички врати? Отказвам да се съглася!

Намерих този клип при Милена Фучеджиева.

[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=F8OzVtQTUSA[/youtube]

Стълбата към дядо

убождания, фотография

За да се изкачим първо трябва да слезем. Често по стари и изкъртени стълби. На място пълно със спомени, тъга, отминала слава. Трудно се научава човек да бъде долу. Това е като да се гмурнеш в мътно море. Знаеш какво има, но не го виждаш или не искаш да го видиш. И те е страх от спомените. Страх те е, защото спомените са път към бъдещето, път към неизвестното. Преодолявайки спомените – преодоляваш препятствията към бъдещето. Не трябва да живеем със спомените, трябва да ги направим част от нас, част от пространство-времето, което изгражда материята около нас. Така, те ще станат стабилно скеле, стабилна основа, благодарение на която ще можем да вървим смело напред.