Чудна публикация от е-вестник! http://e-vestnik.bg/5752

Идиоти… и така до края на света – Климент Денчев*

Казваха:
– Той е идиот.
– Чакай малко, кои казваха, не започвай така от изневиделица. Кои казваха?
– Другите идиоти.

Той беше заобиколен от идиоти, кой от кой по идиот. Той се
отличаваше от идиотското си обкръжение с това, че беше Голям Идиот.
Харесваше му да рецитира. Все си преповтаряше:
– …А вий, вий сте идиоти.
– Чакай сега, помисли, с тия приказки няма ли да обидиш читателите?
– Защо читателите, пък и ти, те са читатели, говоря за идиотите, а те книги не четат.
Сега му е мястото да обясня, че ТОЗ, който задава досадните си въпроси, е Същински идиот. Това само между нас да си остане. Разликата е там, че не си дава сметка и ще продължава да ни обърква с идиотските си въпроси.
– За кого говориш?
– За един …
– Ма и той ли е идиот?
– Истински.
В края на пътя си тоя идиот взе да се замисля, но идиотщините наслоили се в главта му, не казвам мозък, за какво му е на идиота мозък, бяха го задръстили не с необходимия за живота ни холестерол, а с непромокаем нагар от идиотизъм.
– Ма сега за кого говориш?
– Престани да прекъсваш като не знам какъв…
– Ми… като не знаеш, да ти кажа ли?
– Е, хайде, кажи.
– Като онзи идиот, за който стана дума в началото, нали?
– Колко е хубаво, че си паметлив.
– Ми, паметлив съм я, нали съм вътрешният ти глас – второто Аз .
Добре, че ми го каза. Разбрах сега чак идиотската ситуация, в която се набутах да
ви разказвам за ТОЯ, ТОЗ, ОНЗИ идиот, а то било толкова просто:
– ТОЯ идиот бях АЗ.
– Ама защо казваш „БЯХ”?
– СИ!
– СМЕ!
Не се смей като… такъв… че току виж сме се изложили пред чужденците.
Аз не обичам да задавам въпроси, но сега не се въздържах:
– Какви чужденци?
– Европейските, бе идиот.
– А, те пък мислиш, че не знаят, нали четат вестниците ни, нали наблюдават с удивление Успехите ни, нали слушат Чалгията ни, гледат телевизионните ни канали откъдето тече идиотизЪма ни, но са възпитани, само клатят глави и си мислят:
– Какви идиоти… се натресоха на масата ни.
– Ех, недей така, има и ръководен елит.
Не издържах и го прекъснах:
– От И – ДИ – ОТИ.
– Кои? Кажи ги поименно, защо не кажеш?
– Ами…ТОЗ, ОНИЯ, ОНЗИ, ОНЕЗИ… гдето си пеят все още, че ги било родило Червеното знаме. Е, питам те можеш ли да се родиш от знаме, бе, идиот?
– Ммдаа, идиотски измуча гласът, второто АЗ де… „и така до края на светааа”…
– Е, значи няма да чакаме толкова дълго, оптимистично въздъхнах и се отместих от огледалото. Беше ми досадно да се вторачвам в идиотското си отражение.
Гласът изкрещя след мен:
– Не бягай от действителноста! КЛИМБО!

*Климент Денчев или Бате Климбо, както го познаваха децата преди повече от 30 години, всяка вечер в предаването “Лека нощ, деца” разказваше весели и увлекателни истории, като през това време рисуваше върху стъкло. През 1978 г., след като беше играл в едни от най-популярните български филми и беше станал кумир на всички български деца, на върха на славата си, Климент Денчев напусна България и емигрира в Канада.