На Г.В.

Готовността е важна. Тя – да бъде изядена. Той – да я изяде. Така всичко е лесно. Търсенето, избирането и отдаването е приключило.

Той бавно я взима в ръце – гола и пряма. Внимателно, но уверено я поставя в пещта. Изчаква търпеливо, докато придобие нужният загар и температура. Без да се страхува от горещината й, напротив – чуди се дали малко да не се изгори, я вади и поставя на масата.

Предварително е избрал най-добрата и вкусна мазнина. Още гореща гребва и нежно размазва по цялата и повърхност. Докосва я леко, но достатъчно силно, за да достигне и най-малките и грапавини. Изчаква добре да попие и я поръсва с ароматни и стимулиращи апетита подправки.

След като тя – вече е готова, той я взима отново с ръце, нетърпелив да усети вкусът й.

Поднася я към устата. Захапва от единия край и задържа за момент. Върховете на зъбите му, плътно я стискат от двете добре изпечени страни. Шанс да се измъкне вече няма. Но тя не се дърпа. Опипва с език повърхността й. Изучава ръбчетата, издатините, поръсената с вкусни подправки повърхност.

Коремът му лекичко се свива, от заливащите го вече импулси.

Зъбите увеличават натиска. Впиват се в тъканта й. Без писък само с леко пращене част от нея се отчупва. Тази част вече е само негова. Има възможността с език да усети цялото парченце. Бавно я смила между зъбите си и преглъща доволен. Тя влиза все по-надълбоко в него, а той все по-категорично я обгръща. От този момент – тя ще го храни, а той ще се засища.

Идва редът и на следващото парченце от печената филийка…

В училище, бяха ме учили, че трябва да се пести. Защо и каква е целта – не. Просто – “Трябва да се пести!”. Дълги години се чудих. Родителите ми казваха същото, но не се мотивираха достатъчно, че да ги разбера. Било хубаво. Сещах се от време на време и си правих касички, в които пестях. Не се задържаха дълго време, но все пак оставаше малък резултат в тях.

Времето минаваше и на този въпрос не получих отговор. Преди повече от четири години се заех сериозно да си отговоря. Започнах да пестя така, както ме бяха учили. Направих си буркан. Реших в него да слагам всички монети, които ми остават през деня. Не си дадох краен срок. Помислих си, че той сам ще дойде. Така и стана.

Различни идеи ми минаваха през главата всеки път, когато пуснех монети в буркана. Да ги даря за благотворителност, да си платя наема, да си купя нещо, да взема на някого подарък. Да, да, да ама не. Не направих нищо от изброените неща. Монетите се трупаха, малкият буркан стана по-голям. После още по голям. Накрая стана трилитрова бутилка от минерална вода. Появи се втори буркан. Още една двулитрова бутилка от студен чай.

Миналата година с приятели посетихме Куба. Стояхме само в Хавана, поради ограниченото ни време. Една седмица. Смятахме да ходим на повече места, но в крайна сметка решихме, че Хавана заслужава тези 7 дни. От тогава в мен се загнезди желанието да се върна там. Да – “… да се върна…”, а не пак да отида. Забеляза го приятел, когато му разказвах, но това е друга тема.

И тук дойде краят на бурканите. Реших със спестеното да се върна пак там. Не защото нямам друга възможност, ами точно заради това – да сложа край на пестеното. Цялата тая работа със събирането, годините, бурканите, пускането и от време на време вадене на някакви дребни се оказа, че ми е дала отговор на въпроса.

От раждането, започват да ни учат на разни неща. Едно от тях е пестенето. То е пример и за това, че не всичко, на което ни учат е обяснимо и за са самите учители. Трябва да се пести, за да може след време с дребни неща да направиш едри. Трябва да се пести, защото така са казвали години наред. Трябва, защото трябва. Как може с отделяне настрани на нещо – от живота ни например – да го напълним? Природата дали е пестяла, докато е създава и продължава да създава? Събираме емоциите си, за да ги дадем след време за нещо по-голямо. Ще имаме ли обаче нужда от него, когато му дойде (ако му дойде) времето?

Няма нужда от пестенето. Не сме създадени да се пестим. Нямаме това време. То е ограничено. Получили сме и получаваме непрекъснато достатъчно, за да даваме също толкова в момента, в който е необходимо и го почувстваме.

Посадили сме цвете. Много го харесваме и обичаме. Искаме така да се грижим за него, че то да се чувства и развива добре. Поради тази причина пестим. Пестим водата. За да може да има повече за после. За да почувства изобилието – може би си мислим ние. Цветето обаче почва да вехне. Има нужда от малко водичка. Сега. И то умира. Малко по-малко. Умира сега и не го интересува изобилието после. За негово щастие, малко преди да умре, решаваме, че сме спестили достатъчно и го заливаме с изобилие. Тогава вече категорично го убиваме. То умира. Изгнива, благодарение на изобилието.

Спирам да пестя. Не искам живота ми да прилича на буркан с дребни желания за после. Сега отивам да уедря дребните и да ги изхарча на едро.

Отидох! Виж тук.

Представата на природата и човека за Любовта

Представата на природата за Любовта.

От няколко месеца унищожавам кашон с лешници. Голям да се съберат два чифта обувки. Не нови. В него са останали около 1/4. Още има за изяждане. Чак сега стигнах до двойката лешници по-горе. Тя ме замисли. За Любовта. Кога идва? Кога си отива?

Кашонът остана от предишната ми Любов. Още не мога да го свърша. Или аз бавно троша, или той беше много пълен, или кой знае какво. Дали трябва да изядем цял кашон лешници, да ги чупим един по един, да махаме изгнилите и тогава, към края им, да намерим Любовта? Или пък точно тогава любовта си отива? Спомените. Желанията. И идва новият кашон?

Прилича ми този кашон на представата ни за Любовта. Че трябва да се търси, а не тя да ни открива. Че трябва да се ровят и чупят неизброим брой лешници (разбирай жени, мъже и прочие), за да я намериш. След това да изкараш ядката, да я разгледаш самодоволно и после да я схрускаш и оваляш в слюнка. И да си доволен, Че ти си го направил, а не някой друг. За да разберем Любовта, трябва да я строшим. Да видим какво има там. Като го видим и разбира се – не го разберем, се опитваме да залепим строшеното. Ама винаги забравяме да сложим пак вътре същината. Или по-скоро не забравяме, ами ни се свиди да я върнем. Защото вече я считаме за своя. А чуждото, станало свое, трудно се връща. Така сме измислени. Или така се оправдаваме.

Представата на човека за Любовта.

Купуваме кашон с лешници. Радваме му се. Купуваме си лешникотрошачка. Ама не приказката или музиката. И на нея се радваме. После систематично започваме да вадим, чупим, слагаме (или не слагаме) в устата, изхвърляме негодните, дъвчем, оваляме добре със слюнка, гълтаме, пълним стомаха, храносмиламе, серем. Схемата може да не е перфектна, но със сигурност, ако я спазваме достатъчно дълго време, ще открием Любовта.

Ама тя дали ще ни открие?

А защо просто не посадим два лешника? И ги поливаме. И ги пазим. И ги обичаме…