Архив на категория: фотография

Нещата, които ще намерите в тази категория са изцяло авторски. Както се разбира от Криейтив Комънс – лицензията, в която условията са категорично посочени. Ще се отнеса мило и любезно към всеки съобразил се с тях. Ще бъда неотстъпен, с който и да е, нарушил тези права и ще използвам инструментите предоставени от морала и държавата. Понякога може да илюстрирам мое състояние или текст с изображение, клип, музика или нещо друго. Ако го направя и се знае чие притежание е – ще бъде посочено.

Последна спирка

поезия, фотография

Последна спирка

Спирка тиха във полето
Последна тя е под небето

Няма го духът в телата
Няма въздух в колелата

Ключът в ключалката седи
но моторът вече не бръмчи

Понасяш се от чифтове ръце
Политаш вързан на въже

Тичай, по спирки не виси
Карай, бензина не пести

Спирка тиха във полето
Последна тя е под небето

***

Замъкът на въображението или камъните на делника…

разни, фотография

Фердинан Швал, селски пощаджия от Южна Франция, се прочул със замъка, който издигнал в своята градинка. Умрял през 1924 на 88 години, 43 от които посветил с всеотдайност на строежа, съчетавайки работата си там с ежеднедневните задължения на раздавач. Пълнел пощенската си чанта с камъни намерени по пътя, и зидал замъка от тях. Казват, че творението му е невероятно пищно и смайва с фантастичността си, с разточителната украса от женски форми, животни, птици, цветя и листа.
Обсебен от своята идея, той постепенно я превръщал в реалност и накрая замъкът бил готов – истински паметник на мечтата отъждествена от един живот.
Френските сюрреалисти го открили и почестите, отдадени му от тях, били неговият закъснял триумф над съселяните, които го осмивали, че е невменяем.

Тази история е провокирала Артур Лундквист да напише страхотен сборник с разкази наречен: „Замъкът на въображението или камъните на делника“.

Нишките, които свързват хората по света твърде често са невидими, но здраво изтъкани от съдбите ни, които живеем в свят по-малък отколкото ни се струва…

***

Стълбата към дядо

убождания, фотография

За да се изкачим първо трябва да слезем. Често по стари и изкъртени стълби. На място пълно със спомени, тъга, отминала слава. Трудно се научава човек да бъде долу. Това е като да се гмурнеш в мътно море. Знаеш какво има, но не го виждаш или не искаш да го видиш. И те е страх от спомените. Страх те е, защото спомените са път към бъдещето, път към неизвестното. Преодолявайки спомените – преодоляваш препятствията към бъдещето. Не трябва да живеем със спомените, трябва да ги направим част от нас, част от пространство-времето, което изгражда материята около нас. Така, те ще станат стабилно скеле, стабилна основа, благодарение на която ще можем да вървим смело напред.