Архив на категория: BODY PORNO ART

Нещата, които ще намерите в тази категория са изцяло авторски. Както се разбира от Криейтив Комънс – лицензията, в която условията са категорично посочени. Ще се отнеса мило и любезно към всеки съобразил се с тях. Ще бъда неотстъпен, с който и да е, нарушил тези права и ще използвам инструментите предоставени от морала и държавата. Понякога може да илюстрирам мое състояние или текст с изображение, клип, музика или нещо друго. Ако го направя и се знае чие притежание е – ще бъде посочено.

Китайски клечки vs. черпак

Китайски пръчициЗащо, китайските клечки за храна са по-съвършени от традиционните за нас прибори? Защото, може да защипеш и едно зърно ориз. Защото, за да се храниш вкусно и полезно, първо трябва да се научиш на разни похвати. Един от тях е, умението да си служиш с прибори.

Често се случва да поглъщаме основната си храна – Живота, с големият черпак. Бързо. На един дъх, без да усетим вкусът му. Да разгадаем съставът му. Всеки ден го консумираме. Не се храним с него. Плащаме си, за да не усетим удоволствието от приемането му. За това и нямаме насита. Защото, не успяваме да се нахраним. Тогава решаваме, че се храним с малка лъжица и си взимаме още по-голяма. И оставаме още по-гладни.

Предпочитам бавно да се науча да приемам Живота и да съм нестръчен в използването на китайските пръчици, отколкото бързо и уверено да сърбам с черпака.

Ръкави на гърба

луд съм много :) и не спя… но ти знаеш – нощта не е като деня…
е мамка му тово първото не исках да е стих :)
ама стана – мразя се – не съм поет
стана му на стиха
какво му стана на стиха? Куплета!
трябва ми доктор
с трион
да ми махне главата
и да ми сложи кофа
за да мога от време на време да я изхвърлям
щото се пълни и много почва да смърди
на майна (мисли+лайна)
след това да ми отреже ръцете
и да сложи клещи
за да изтръгна и последното копче от клавиатурата
и краката да отреже
да ми сложи два шиша
че да мога да се засиля към някоя пропаст
на ръба да подскоча
и да се закова висящ – че да ми дойдат малко майна в кофата
и да почна да ги хвърлям през проспастта
еххх мечти
много пъти съм си го мислил… явно е така – май успях да го облека в слова
хех
колко просто и колко сложно е всичко
колко неща искам да ти кажа – само на теб и да ги разбере целия свят
колко неща искам да кажа на света, но да ги разбереш само ти
но ти разбираш… без да казвам нищо
може би не трябва да си говорим…
а само да се разбираме…
само да се обичаме – кой както го може и разбира
брей как не искам само да се губим
не знам още
ще помисля
ще се обърна наопаки и ще се изтръскам
да видя какво ще падне
ще се опитам да те забравя – за да не те изгубя
и върху това горното ще помисля… за да не те загубя
перфектната диета
как още не са разбрали хората
че храната засища, но любовта нахранва
майната им на хората
ето от де идва майната – от майна
а хората от де ли идват
от гората (хуй+гората)
хех, махаш едно „г“, слагаш „х“ и нещата
не се променят
Ало,
Ало, айде бе, какво стана с доктора
…моля изчакайте обаждане на оператор
оператора си оперира с оная работа
прави я на голяма работа
отивам да си гладя ризата с много дългите ръкави
дето се връзват на гърба
много ми е удобна мамка му
от малък я обичам

сега сериозно-несериозно
стих – дето горе бях писал, че съм го облякъл в слова…
по скоро съм го съблякъл и са му се видяли словата,
знам ли… няма значение
нали съм луд и ми лазят мравки по гърба
нощно е, лудо
перверзно е даже
обожавам перверзиите – няма по истински неща от тях
за хората – хахахахахах (х…+ гората)

Да, мога без теб

Старомодно и не любовно,
в резултат на не липсване
На Г.В.

Да, мога без теб!

Мога да живея без теб.
Мога да дишам без теб.
Мога да се смея без теб.
Мога и да плача без теб.
Мога да тичам без теб.
Мога да съм щастлив без теб.
Мога да заспивам без теб.
Мога дори да те сънувам – без теб.
Мога и да се събуждам без теб.
Мога да съм грижовен без теб.
Мога да съм любовен без теб.
Мога да съм горделив без теб.
Мога да съм смирен без теб.

Нещо обаче, не мога без теб:

да ти кажа, че ми липсваш.

Че ми липсваш, когато живея и дишам.
Когато се смея и плача.
Липсваш ми в устрема към щастието.
В моментите на отварянето и затварянето на очите.
Липсваш ми, когато искам да се погрижа за теб.
Липсваш, когато желая да ти дам Любовта ми.
Гордост, когато изпитвам от нещо ми липсваш.
Смирен, когато се спра – ми липсваш.

Нещо обаче, не мога без теб:

да мога без теб!

Печената филийка

печена филийкаНа Г.В.

Готовността е важна. Тя – да бъде изядена. Той – да я изяде. Така всичко е лесно. Търсенето, избирането и отдаването е приключило.

Той бавно я взима в ръце – гола и пряма. Внимателно, но уверено я поставя в пещта. Изчаква търпеливо, докато придобие нужният загар и температура. Без да се страхува от горещината й, напротив – чуди се дали малко да не се изгори, я вади и поставя на масата.

Предварително е избрал най-добрата и вкусна мазнина. Още гореща гребва и нежно размазва по цялата и повърхност. Докосва я леко, но достатъчно силно, за да достигне и най-малките и грапавини. Изчаква добре да попие и я поръсва с ароматни и стимулиращи апетита подправки.

След като тя – вече е готова, той я взима отново с ръце, нетърпелив да усети вкусът й.

Поднася я към устата. Захапва от единия край и задържа за момент. Върховете на зъбите му, плътно я стискат от двете добре изпечени страни. Шанс да се измъкне вече няма. Но тя не се дърпа. Опипва с език повърхността й. Изучава ръбчетата, издатините, поръсената с вкусни подправки повърхност.

Коремът му лекичко се свива, от заливащите го вече импулси.

Зъбите увеличават натиска. Впиват се в тъканта й. Без писък само с леко пращене част от нея се отчупва. Тази част вече е само негова. Има възможността с език да усети цялото парченце. Бавно я смила между зъбите си и преглъща доволен. Тя влиза все по-надълбоко в него, а той все по-категорично я обгръща. От този момент – тя ще го храни, а той ще се засища.

Идва редът и на следващото парченце от печената филийка…

снимка намерена във фейсбук

Три буркана с дребни желания

В училище, бяха ме учили, че трябва да се пести. Защо и каква е целта – не. Просто – “Трябва да се пести!”. Дълги години се чудих. Родителите ми казваха същото, но не се мотивираха достатъчно, че да ги разбера. Било хубаво. Сещах се от време на време и си правих касички, в които пестях. Не се задържаха дълго време, но все пак оставаше малък резултат в тях.

Времето минаваше и на този въпрос не получих отговор. Преди повече от четири години се заех сериозно да си отговоря. Започнах да пестя така, както ме бяха учили. Направих си буркан. Реших в него да слагам всички монети, които ми остават през деня. Не си дадох краен срок. Помислих си, че той сам ще дойде. Така и стана.

Различни идеи ми минаваха през главата всеки път, когато пуснех монети в буркана. Да ги даря за благотворителност, да си платя наема, да си купя нещо, да взема на някого подарък. Да, да, да ама не. Не направих нищо от изброените неща. Монетите се трупаха, малкият буркан стана по-голям. После още по голям. Накрая стана трилитрова бутилка от минерална вода. Появи се втори буркан. Още една двулитрова бутилка от студен чай.

Буркани

Миналата година с приятели посетихме Куба. Стояхме само в Хавана, поради ограниченото ни време. Една седмица. Смятахме да ходим на повече места, но в крайна сметка решихме, че Хавана заслужава тези 7 дни. От тогава в мен се загнезди желанието да се върна там. Да – “… да се върна…”, а не пак да отида. Забеляза го приятел, когато му разказвах, но това е друга тема.

И тук дойде краят на бурканите. Реших със спестеното да се върна пак там. Не защото нямам друга възможност, ами точно заради това – да сложа край на пестеното. Цялата тая работа със събирането, годините, бурканите, пускането и от време на време вадене на някакви дребни се оказа, че ми е дала отговор на въпроса.

От раждането, започват да ни учат на разни неща. Едно от тях е пестенето. То е пример и за това, че не всичко, на което ни учат е обяснимо и за са самите учители. Трябва да се пести, за да може след време с дребни неща да направиш едри. Трябва да се пести, защото така са казвали години наред. Трябва, защото трябва. Как може с отделяне настрани на нещо – от живота ни например – да го напълним? Природата дали е пестяла, докато е създава и продължава да създава? Събираме емоциите си, за да ги дадем след време за нещо по-голямо. Ще имаме ли обаче нужда от него, когато му дойде (ако му дойде) времето?

Няма нужда от пестенето. Не сме създадени да се пестим. Нямаме това време. То е ограничено. Получили сме и получаваме непрекъснато достатъчно, за да даваме също толкова в момента, в който е необходимо и го почувстваме.

Посадили сме цвете. Много го харесваме и обичаме. Искаме така да се грижим за него, че то да се чувства и развива добре. Поради тази причина пестим. Пестим водата. За да може да има повече за после. За да почувства изобилието – може би си мислим ние. Цветето обаче почва да вехне. Има нужда от малко водичка. Сега. И то умира. Малко по-малко. Умира сега и не го интересува изобилието после. За негово щастие, малко преди да умре, решаваме, че сме спестили достатъчно и го заливаме с изобилие. Тогава вече категорично го убиваме. То умира. Изгнива, благодарение на изобилието.

Спирам да пестя. Не искам живота ми да прилича на буркан с дребни желания за после. Сега отивам да уедря дребните и да ги изхарча на едро.

Отидох! Виж тук.

Представата на природата и човека за Любовта

Представата на природата и човека за Любовта


Представата на природата за Любовта.

От няколко месеца унищожавам кашон с лешници. Голям да се съберат два чифта обувки. Не нови. В него са останали около 1/4. Още има за изяждане. Чак сега стигнах до двойката лешници по-горе. Тя ме замисли. За Любовта. Кога идва? Кога си отива?

Кашонът остана от предишната ми Любов. Още не мога да го свърша. Или аз бавно троша, или той беше много пълен, или кой знае какво. Дали трябва да изядем цял кашон лешници, да ги чупим един по един, да махаме изгнилите и тогава, към края им, да намерим Любовта? Или пък точно тогава любовта си отива? Спомените. Желанията. И идва новият кашон?

Прилича ми този кашон на представата ни за Любовта. Че трябва да се търси, а не тя да ни открива. Че трябва да се ровят и чупят неизброим брой лешници (разбирай жени, мъже и прочие), за да я намериш. След това да изкараш ядката, да я разгледаш самодоволно и после да я схрускаш и оваляш в слюнка. И да си доволен, Че ти си го направил, а не някой друг. За да разберем Любовта, трябва да я строшим. Да видим какво има там. Като го видим и разбира се – не го разберем, се опитваме да залепим строшеното. Ама винаги забравяме да сложим пак вътре същината. Или по-скоро не забравяме, ами ни се свиди да я върнем. Защото вече я считаме за своя. А чуждото, станало свое, трудно се връща. Така сме измислени. Или така се оправдаваме.


Представата на човека за Любовта.

Купуваме кашон с лешници. Радваме му се. Купуваме си лешникотрошачка. Ама не приказката или музиката. И на нея се радваме. После систематично започваме да вадим, чупим, слагаме (или не слагаме) в устата, изхвърляме негодните, дъвчем, оваляме добре със слюнка, гълтаме, пълним стомаха, храносмиламе, серем. Схемата може да не е перфектна, но със сигурност, ако я спазваме достатъчно дълго време, ще открием Любовта.

Ама тя дали ще ни открие?

А защо просто не посадим два лешника? И ги поливаме. И ги пазим. И ги обичаме…