Махнах със уши,
вятър се изви
Махнах със ръка,
ураган се завъртя
Махнах със душа
и останах без глава
Махнах със уши,
вятър се изви
Махнах със ръка,
ураган се завъртя
Махнах със душа
и останах без глава
Милено мари моме, легна ли си суха не знам, ама аз си лягам гладен. Без чорапи, всичките ги опрах. Един за Бог да прости не остана.
Баба все повтаряше: не е на хубаво това, не е. Кажи ми от де се взе с всичките ти фустани – полички по тукашно.
Та все под тях да надничам ми се иска. То приличие и една ока не ми остана от теб. То краката ти навън. Че понади го тоя фустан.
Пък и ще настинеш – после що се сополивели градските и келави им били децата – е как няма те по природа ходят.
И мечка да си ще настинеш. А то техните мечки без козини.
Дядо разправя, че книга си искала да пишеш. Е мари, какво ще има в нея? Ти гола ходиш – Любов и чувства ли ще разкриваш?
Те и Любовта и чувства трябва в приличие да облечеш – кой в кожено сетренце, кой с шарена каручка – пък и днешните вече и да ги пошляпват искат.
Еххх да беше жив прадядо – да те изкара на нивата да ти дигне фустаните – че бой с колана – стихове пиши тогава.
Дай Милено мари моме заедно да я пишем – ти си грамотна, знаеш, ще хванеш химикалката па ще я усучеш, завъртиш, натъкмиш и дъждът сам ще завали –
пък аз ще ти кажа колко мокър да го опишеш. Къде да го поръсиш.
Хайде щом искаш да танцуваш хващай се за метлата. Върти се, сучи се изпоти се хубаво. После ела па кажи:
Ела да видиш как танцувах – виж ме вир вода съм. Ама мари не мож сама да танцуваш – други неща можеш ама туй не. То двама трябват.
Ей го – требе някой да си те хване, да те повдигне, да те пипне тук таме, да те намести. Пък да те върти, върти после…
Това, че си говориш е добра, няма да хабиш ток за радиото. Пък и Господ е казал опознай себе си, па се обикни и ще обичаш и другите.
Научи се да се обичаш, че после на другите трябва да показваш как да се обичат.
Хайде със здраве сега и готви се, че бой те чака и хоро.
Едно кафе?
Къде?…Добре!
Жега, Трепет
Топлина, Сърце.
Път, коли
нерви и ръце.
Маса, кафене
устни и лице.
Пръсти жадни
писък, тишина.
Две души
една съдба.
…само че дали времето ще е щастливо да го убием ей така :)…времето е нещо, за което, ако се грижим ще го има – и ще ни стига :)))…или пък ще ни настига…
Една книжка започваше: „И този ден мина, убих го, както предишните…“. Ами ако вместо ден е година, десетилетие, цял живот…
Там някъде седнали тези, дето се познават с времето, то минало покрай тях, поседнало, разговорили се…
– Хората си мислят, че ме убиват ХА ХА ХА – мен времето. Стрелят по мен с куршумите на безсилието…Не се сещат, че единственият начин да станат неуязвими е просто да спрат да мислят и да си въобразяват разни работи…че церя хорски болки, и на някого съм било малко за други пък не съм свършвало ! …хайде със здраве ! – и да не забравите да изметете звездния прах, че и звездите вече не се виждат.
толкова за времето. една много малка птичка успя да го набута във вързопче и отлетя само тя знае накъде. :)))
Прегръщам те нежно, силно и бързо
а после ръцете ти ще търся в нощта.
Танцът дойде, повъртя се и тръгна
и остави след себе си толкоз неща.
Искам душата ти под ноктите си да забия,
искам с погледа ти вените ми да прережа
бавно в прегръдките ти да умирам искам
и с нежността ти кръвта си да попия.
Къде си? Покажи се! Ела да ме убиеш,
тялото ми на хиляди парчета да разбиеш.
Открадни дъха ми, евтино продай го
купи кибрит с парите и подпали ме…
Искам, Искам, Искам, Искам, Искам
няма щастие човек докато иска.
Затова ела с коня бял и рицарски доспехи
и ще ти дам всяко мое Искам.
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=vSxP-UPyEjY[/youtube]
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=0zMlV9z_MZU[/youtube]
[flv]http://media04.vbox7.com/s/f5/f57fa524.flv[/flv]