Преди много векове цялата земя била обсипана с цветя. Имало безброй видове. Можели да се намерят на невероятни места. Цветята притежавали свой език. Общували непрекъснато помежду си. Смеели се често с хубав и звънлив глас.

Имало пустинни цветя. Те красяли сухият пясъчен пейзаж. Не били шарени, но били свежи. Давали живот там, от където животът бягал.

Имало планински, равнинни, дълбочинни и ливадни. Имало увиващи се и стелещи се цветя. Имало разбира се и хищни. Бодливи и нежни. Ароматни и зловонни. Много бъбриви, когато вятър минавал край тях и такива, които били тихи.

Тук там се срещали самоуверени млади цветя. С ярки окраски, забелязващи се отдалеч. Имало и деликатни, незабележими, но с изключителна красота.

Всички живели мирно, ресурси имало достатъчно и никой не бил ощетен.

Един ден, никой не знае точно кога, цветята се отегчили. Спокойствието, хармонията, необходимото, за да живеят мирно, да растат, да дават потомство и да изпитват удоволствие от живота почнало да не им стига. Те започнали да гледат към градините на другите. Сега те им се стрували по-тучни, по-спретнати, по-привлекателни с по-добри условия на живот.

И те започнали да завладяват.

Армии от един вид се отправили към местата обитавани от други видове. Завладявали земите им и им оставяли все по-малко място за живот. Ограбвали ресурсите им. Някои видове приели защитата като начин на отбрана, други атаката. Така малко по-малко започна безмилостната

Война на цветята.

В нея участвали най-красивите, най-силните и жизнеспособни цветя. Войната на цветята била изпълнена с крясъци за атака и отстъпление. Със стенания, викове за помощ и милост. Те скрили аромата и цвета си, за да не се откриват лесно от противника. За да могат по успешно да атакуват.

Докато продължавала войната, никой не забелязал, че броят на цветята малко по-малко започнал да намалява. Почти никой от заминаващите не се връщал. Много малко били тези, които на чуждата земя успели да оставят потомство. Никой не предвидил, че условията така благоприятни за едни, може да са пагубни за други. Че завземането на нови територии не дава повече свобода, а налага ограничения.

Така цветята изчезнали. Мъртвите им тела останали да лежат пръснати из цялата Земя. Много от тях били пълни с живот, но той не можел да вирее на местата на тяхната гибел. Останките им съхнели на слънцето и вятъра.

Минало още време. Някои, които носели в себе си живот се разпукали. Животът се разпилял. Водата, ветровете, преминаващите, почнали да го разнасят из света. Когато тези мънички зрънца живот попаднели в родната си земя с повече късмет покълвали.

Земята лекичко започнала пак да се покрива с цветя. Много по-малко от преди. На много по-малко места. Цветчетата на някои видове сега били насочени надолу. Вече не можели да гледат нагоре. Други не били толкова цветни. Трети – толкова шумни. Най-тъжното обаче било, че загубили своят глас. Вече не можели да говорят помежду си. Не можели да се смеят.

Сега, цветята не са много. Променени са. Укротени. Тихи.

Дали пак ще се отегчат? Дали пак ще тръгнат на война?

[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=HeO1qvV0oyE[/youtube]