тук: http://illa.wordpress.com/2008/09/02/down/ открих това, което препечатвам по-долу. Преводът е на http://illa.wordpress.com, а оригиналът, както е посочила авторката е Александър Иличевский. Не съм чел нищо негово, но след прочитането на стихотворението вече го считам за пропуск… Разрових се малко в нета и информацията която намерих за него е следната:
снимката е от: http://www.afisha.ru/blog/21/page8/
***
Нанадолнище
Сега да отвикна да плача.
Вълците по селата преядоха с кучета.
Тишина настава, слушаш ли сам себе си.
Беше през зимата като обухме колата с вериги
и се качихме до Бакуриани. Пързаляхме се малко.
По склоновете на Кохта изведнъж се спусна
облак от сняг. Лифтът спря.
Последните скиори, после спасителите –
пресякоха млякото и ги няма. Аз се замотах,
та не усетих как огромното снежно мълчание
се притули над мен. Свалих ските,
за да не си счупя врата, и бавно се сурнах надолу.
Елите изскачаха ту вляво, ту вдясно.
Стволовете тънеха в безкрайност, скрити в мъгла
от върха си. Гигантска тишина
ме обгърна с цялото си сърце.
Нещо чувах в нея, не смогвах да се освестя.
Слязох в пълен мрак. В столовата
мълчаливият осетинец-готвач разсипа по чиниите
яхния, раздаде питки и буркан с мацони.
От Тбилиси още ни предупредиха,
че тъдява си е неспокойно,
осетинските села наоколо, някакви вълнения, пушкала.
Боже, какъв късмет сме имали,
та да не знаем, че съсед прогонва си съседа.
Как военно олово изтърбушва планината.
Защо стените на хотел “Иверия” са окадени от пернишки печки.
Колко мизерия и лъжи трябват,
че народът да изгуби милост?
През ваканциите играехме на шах и карахме ски.
Злото беше просто предмет за разсъждение,
понеже го имаше в книжките.
Даже изневярата на любимата
си беше едно приключение.
Никой не сещаше със сърцето, че злото е лъжа,
приравняване на живия с мъртвия.
И пак тишината се влива в малкия мозък.
Видях снимка – локва в покрайнините на Цхинвали.
Огромна локва, през която крачеше осетински четник.
Грохнал брадясъл старец притискаше автомата
към гърдите си – сякаш дете. В края на локвата
лежеше по гръб грузински войник
без обувки, слаби космати крака, стъпъла,
опънати като в “Разпятието” на Ел Греко.
Някой дръпнал тениската му върху лицето.
Хлътнал блед корем. Четникът
опустошено гледа право пред себе си.
Защо само с оръжие в ръце
държавата ни се нарича “родина”?
Защо пак толкова е близо времето,
като тогава, преди седемнайсет години в гората над Бакуриани,
вътре в облака, когато се смъквах в пълна безпросветност,
чувах новата епоха да тиктака в ушите ми,
да целува сърцето ми, да вледенява до смърт.
Защо вече трета неделя не чувам камбаните
на грузинската църква в пресечката “Зоологическа”?
Защо омразата се е предрешила като добро?
Защо Тбилиси е заточено в Чита, а древни държави
се сравняват с нефтени компании?
Защо Москва река се влива във Риони,
а Мисисипи като ъглополовяща разсича Междуречието?
(От силните бомбардировки пустинята
се обръща на пукнато огледало –
пясъкът се спича, плъзгат се самолети).
Защо най-добрият ми приятел – грузинец,
правнук на велик писател,
пиян като гьон, ми звъни от най-добрия
столичен азърбайджански ресторант,
където пие за крайцера “Москва”,
а той самият се дави от страх:
квартира под наем, дъщеричка на няма и година, шибана работа.
Затова ли тишината, отчетлива като прокоба на риба,
пак ляга като мъгла в краката ми,
и вече няма, няма къде да се спускам –
планината е бездънна, като Данте.
Ода за мъжете
Петно от слънце на душата