„Една майка може да гледа четири деца, но четири деца невинаги могат да гледат една майка.“ – цитат.

Каза го един наглед състарен, но не и на години мъж. Според мен на около 40 – 45 прослужени житейски лета. По прическа напомняше героите на Гойко Митич от индианските филми. Беше запазил онова обикновено, но дълбоко и истинско чувство за хумор характерно за отрудените хора с дълъг, нелек живот, изпълнен с премеждия и мъдрост. Беше шофьор на репатрак – малка бурмичка в безмилостната машина за преработка на отпадъци в София, който дойде да вземе стара Фиеста, която бяхме решили с брат ми да предадем за „разкомплектоване“ или по-просто бракуване. Каза и други весели и истински неща. Зарадвахме му се много. На обикновеността в сложното време, в което живеем. На мъдростта във времето на ширещо се житейско невежество. На сърдечността и човечността сред ежедневната злоба, в която сме потопени…

Калинка върху пате :)

Съдбата често ни праща послания, които не разбираме. Този случай отново е такъв. Как трябва да тълкувам знак, при който калинка кацна на патката ми! И то върху носа, и то докато тя спокойно се плиска в басейна-чинийка, който спретнах по жегите на бюрото ми!
Тъкмо си мислиш, че разбираш нещо от живеене и… ей го на: калинка!

Модел: патката Съни. :)

Рожден ден Любе на вилата в Мало Бучино – 2012-06-24

Благодаря на всички, които се сетихте за мен, помислихте и разбира се едно от най-приятните неща – успяхте да дойдете, за да се видим и веселим!

Благодаря ви Родители, че сте ме създали, за да мога да общувам със света около мен и когато той реши също да общува с мен.

Цъкни на снимката, за да разгледаш галерията.

Замъкът на въображението или камъните на делника…

Фердинан Швал, селски пощаджия от Южна Франция, се прочул със замъка, който издигнал в своята градинка. Умрял през 1924 на 88 години, 43 от които посветил с всеотдайност на строежа, съчетавайки работата си там с ежеднедневните задължения на раздавач. Пълнел пощенската си чанта с камъни намерени по пътя, и зидал замъка от тях. Казват, че творението му е невероятно пищно и смайва с фантастичността си, с разточителната украса от женски форми, животни, птици, цветя и листа.
Обсебен от своята идея, той постепенно я превръщал в реалност и накрая замъкът бил готов – истински паметник на мечтата отъждествена от един живот.
Френските сюрреалисти го открили и почестите, отдадени му от тях, били неговият закъснял триумф над съселяните, които го осмивали, че е невменяем.

Тази история е провокирала Артур Лундквист да напише страхотен сборник с разкази наречен: „Замъкът на въображението или камъните на делника“.

Нишките, които свързват хората по света твърде често са невидими, но здраво изтъкани от съдбите ни, които живеем в свят по-малък отколкото ни се струва…

***