Из бюлетина на австралийската Комисия за обезщетение на пострадалите при трудови злополуки

ЛЮБИМИТЕ

Вестник „Стършел“ – 13.09.2002
Из бюлетина на австралийската Комисия за обезщетение на пострадалите при трудови злополуки

Уважаеми господине, Пиша ви в отговор на молбата за допълнителна информация към т. 3 от доклада ми за злополуката.Причината за инцидента беше наречена от мен „недооценяване на обстоятелствата“. Вие помолихте за по-обстойни обяснения и аз се надявам, че следващото по-долу описание на случилото се ще ви удовлетвори.

По професия съм зидар. В деня на инцидента работех сам на покрива на една новострояща се шестетажна сграда. Когато приключ их работата си, установих, че са ми останали излишни тухли, които, както след това се оказа, са тежали около 230 килограма. За да не ги пренасям на ръце до долу, аз реших да ги спусна до земята във варел, като използвам макарата, прикрепена към стената на строящата се сграда. Слязох долу, застопорих въжето, качих се обратно на покрива и сложих тухлите във варела. След това отново слязох долу и отвързах въжето, придържайки го леко, така че тухлите да бъдат спуснати бавно.

В т. 11 на доклада за инцидента съм указал, че моето собствено тегло е 60 килограма. Поради изненадата си, че изхвърчах от земята така внезапно, забравих да пусна въжето. Не е необходимо да казвам, че продължих да се изкачвам по стената на сградата с висока скорост. Някъде към третия етаж пресрещнах варела, който в този момент се придвижваше надолу към земята със също толкова впечатляваща бързина. Това може да обясни фрактурата на черепа, а също и незначителните охлузвания и счупената ключица, които са описани в т. 3 от доклада за инцидента.

Продължих бързото си изкачване, като скоростта му бе съвсем леко намалена след сблъсъка ми с варела, и не спрях преди пръстите на дясната ми ръка да се врежат в макарата. За щастие по това време вече се бях окопитил и се държах здраво за въжето, вместо да се поддам изцяло на болката. Горе-долу по същото в време очевидно варелът бе стигнал до земята и при удара в нея дъното му се откачи. В този момент, вече освободен от тежестта на тухлите, останали на земята, варелът е тежал около 25 килограма.

Отново ви приканвам да обърнете внимание на данните за моето собствено тегло. Както можете да си представите, сега аз започнах бързо да слизам надолу по стената на сградата. Към третия етаж отново се срещнах с варела, който този път се изкачваше нагоре. Това ми донесе фрактури на двата глезена, избити зъби и няколко разкъсни рани по краката и долната част на тялото ми. Тук късметът започна леко да ми изневерява. Срещата ми с варела все пак ме забави достатъчно, за да намали нараняванията ми при падането върху купчината тухли и за щастие последствията бяха само няколко пукнати гръбначни прешлена.

Съжалявам, че трябва да докладвам и това, но докато си лежах върху купчината тухли, изпитващ голяма болка и без да мога да мръдна, изглежда пак изгубих присъствие на духа и съм пуснал въжето, и единственото, което можех да правя, бе да лежа там и да гледам как празният варел започна отново пътешествието си надолу към земята и в края на краищата се стовари върху мене. Това обяснява и двата счупени крака. Надявам се, че тези отговори ще задоволят интереса ви.

Намерено тук: http://radko-piratko.hit.bg/obiasnenie.html

Никола Вапцаров – ИСТОРИЯ

БЪЛГАРИЯ

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.

Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.

Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.

По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.

Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.

Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.

Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде…“
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.

Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.

О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.

О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…

Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –

защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.

И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.

За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.

Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.

Никола Вапцаров – http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=17&LangID=1