Представата на природата и човека за Любовта

Представата на природата за Любовта.

От няколко месеца унищожавам кашон с лешници. Голям да се съберат два чифта обувки. Не нови. В него са останали около 1/4. Още има за изяждане. Чак сега стигнах до двойката лешници по-горе. Тя ме замисли. За Любовта. Кога идва? Кога си отива?

Кашонът остана от предишната ми Любов. Още не мога да го свърша. Или аз бавно троша, или той беше много пълен, или кой знае какво. Дали трябва да изядем цял кашон лешници, да ги чупим един по един, да махаме изгнилите и тогава, към края им, да намерим Любовта? Или пък точно тогава любовта си отива? Спомените. Желанията. И идва новият кашон?

Прилича ми този кашон на представата ни за Любовта. Че трябва да се търси, а не тя да ни открива. Че трябва да се ровят и чупят неизброим брой лешници (разбирай жени, мъже и прочие), за да я намериш. След това да изкараш ядката, да я разгледаш самодоволно и после да я схрускаш и оваляш в слюнка. И да си доволен, Че ти си го направил, а не някой друг. За да разберем Любовта, трябва да я строшим. Да видим какво има там. Като го видим и разбира се – не го разберем, се опитваме да залепим строшеното. Ама винаги забравяме да сложим пак вътре същината. Или по-скоро не забравяме, ами ни се свиди да я върнем. Защото вече я считаме за своя. А чуждото, станало свое, трудно се връща. Така сме измислени. Или така се оправдаваме.

Представата на човека за Любовта.

Купуваме кашон с лешници. Радваме му се. Купуваме си лешникотрошачка. Ама не приказката или музиката. И на нея се радваме. После систематично започваме да вадим, чупим, слагаме (или не слагаме) в устата, изхвърляме негодните, дъвчем, оваляме добре със слюнка, гълтаме, пълним стомаха, храносмиламе, серем. Схемата може да не е перфектна, но със сигурност, ако я спазваме достатъчно дълго време, ще открием Любовта.

Ама тя дали ще ни открие?

А защо просто не посадим два лешника? И ги поливаме. И ги пазим. И ги обичаме…