Aвтор: Тома Томов KingFootball.eu

Наскоро попаднах на един сайт за детски приказки в аудио формат. Качеството беше добро, но някои от тях имаха онова „пукане”, неизменно свързано с надрасканите плочи и старите грамофони. Върнах се назад в детството (не, че беше много отдавна, тъй като съм под 30-те) и си спомних и хубаво, и лошо. Играехме футбол по цял ден, но не с джойстик и клавиатура, а със старите скъсани кецове; „Кънтър страйк” заменяхме с игра на стражари и апаши или се целехме с фунийки. Бяхме превзели всички спортни площадки и не се спирахме по цял ден.

Помня как баща ми ме водеше в детската градина зад блока и играехме мач, а един съсед – Момчил, доста по-голям от мен, ме караше да „ритаме” пред блока всеки ден. Днес може да се види само как някоя нервна майка рита детето си, а хората я подминават и не се опитват да я спрат. Днешните деца ги няма на игрищата, те са във „vbox”, където тормозят съучениците си или се гаврят с учителите.

Оплакваме се от липса на спортни площадки, но и по наше време те не бяха повече, това не ни пречеше да играем навсякъде, където ни падне… сгурията на стадион „Септември” в София беше само за „официалните” ни мачове. Часът по физическо ни беше любим и не се опитвахме да се скатаем от него. Животът ни беше реален, а не виртуален, с приятелите се виждахме, а не си разглеждахме снимки във „фейсбук”, говорехме си, вместо да си пишем на „шльокавица” в „скайп”.

Днешните деца прекарват живота си пред телевизора или в Мрежата, играят виртуален футбол, и за голяма изненада на родителите си, трупат съвсем реални наднормени килограми. Но няма проблем – за всичко е виновна държавата например за това, че детето ви тежи 70 килограма, а е високо само 1.30… Държавата е виновна, че го тъпчете с мазни сандвичи и пици, както и че му разрешавате да седи по цял ден пред компютъра. Естествено, държавата е виновна и за това, че нямаме силни спортисти във всички спортове. Ние нямаме никаква вина задето не правим нищо по въпроса, не можем да променим нещата, но пък можем да се оплакваме..

Няма как обаче на полянката пред блока да има само изхвърлен боклук и ние да се надяваме, че от квартала ще излезе „новият Бербатов”. Не може да даваме по 200 лева заплата на учителите и да искаме да възпитат добре децата ни, като при най-малкия проблем, учителите биват унижавани от нагли родители. Не може децата ни да тлъстеят и ние да чакаме „следващата Стефка Костадинова”. Трябва сами да се грижим за децата си и да не спираме тяхното развитие. По-добре е да ходят една година на плуване (някои се оплакват, че е прекалено скъпо), отколкото да им купим нов „плейстейшън”. Не водим децата си на мачове, а ги караме да се зомбират пред телевизора – да, някой ще каже, че с „лумпените” по стадионите е опасно за деца, но докато мислим така „лумпените” ще продължават. По-лесно е да се откажеш от нещо любимо, вместо да се изправиш срещу проблема. По-лесно е да наричаме някого „лумпен” и да „псуваме като каруцари” (естествено в нетрезво състояние), вместо да се преборим с „лумпените” и да ходим спокойни по мачове.

Нито Европейският съюз, нито Америка ще ни оправят. Всичко трябва да тръгне от нас самите, всеки да прави нещата така, както иска да му се случват на него. А за децата спортът е особено важен, защото учи на дисциплина и не ти натяква кое е добро и кое е зло, децата сами разбират – точно като онези стари приказки, не те учат на морал, но ти подсъзнателно разбираш…