„Гледайки“ родния химн по-долу в клипа си мисля, че освен всички други дупки във възпитанието, тази с оценяването на заложените ни дадености е като че ли най-дълбока. Хубаво би било още от рано да се научим да уважаме и приемаме различията, предимствата, недостатъците, възможностите и потенциал на хората – без да ги оценяваме, категоризираме, съжаляваме. Чисто и просто да ги приемаме. Да се учим от това разнообразие и да живеем свободно в него.

Хрумна ми идея, за която сигурно много хора биха ме упрекнали, но ако има някаква възможност в годините на възпитание да отнемаш за малко някои от даденостите, може би това ще е доста поучително. Например: за шест месеца да си слепец. Шест месеца да не чуваш. Шест месеца без крак, ръка. Шест месеца без вкус, обоняние. Шест месеца без чувства, емоции. Шест месеца на диализа. Шест месеца на опашката за трансплантация на органи. Шест месеца с белези от изгаряния по лицето. Шест месеца никой да не ти вярва. Шест месеца всички да ти вярват. Шест месеца затворен в клетка…

Списъкът може да е безкраен. Това са най-трудните житейски уроци. Научаваме ги обикновено в късна възраст, частично, не на време. Някои от тях изобщо не успяваме. Трябва ли „да го пипнем“, за да повярваме? Толкова ли до никъде не сме стигнали в развитието си? Защо любовта се свързва с глупава наивност, защо честността е недостатък а духовната слепота отваря всички врати? Отказвам да се съглася!

Намерих този клип при Милена Фучеджиева.

[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=F8OzVtQTUSA[/youtube]