Милено мари моме, легна ли си суха не знам, ама аз си лягам гладен. Без чорапи, всичките ги опрах. Един за Бог да прости не остана.
Баба все повтаряше: не е на хубаво това, не е. Кажи ми от де се взе с всичките ти фустани – полички по тукашно.
Та все под тях да надничам ми се иска. То приличие и една ока не ми остана от теб. То краката ти навън. Че понади го тоя фустан.
Пък и ще настинеш – после що се сополивели градските и келави им били децата – е как няма те по природа ходят.
И мечка да си ще настинеш. А то техните мечки без козини.

Дядо разправя, че книга си искала да пишеш. Е мари, какво ще има в нея? Ти гола ходиш – Любов и чувства ли ще разкриваш?
Те и Любовта и чувства трябва в приличие да облечеш – кой в кожено сетренце, кой с шарена каручка – пък и днешните вече и да ги пошляпват искат.
Еххх да беше жив прадядо – да те изкара на нивата да ти дигне фустаните – че бой с колана – стихове пиши тогава.
Дай Милено мари моме заедно да я пишем – ти си грамотна, знаеш, ще хванеш химикалката па ще я усучеш, завъртиш, натъкмиш и дъждът сам ще завали –
пък аз ще ти кажа колко мокър да го опишеш. Къде да го поръсиш.

Хайде щом искаш да танцуваш хващай се за метлата. Върти се, сучи се изпоти се хубаво. После ела па кажи:
Ела да видиш как танцувах – виж ме вир вода съм. Ама мари не мож сама да танцуваш – други неща можеш ама туй не. То двама трябват.
Ей го – требе някой да си те хване, да те повдигне, да те пипне тук таме, да те намести. Пък да те върти, върти после…

Това, че си говориш е добра, няма да хабиш ток за радиото. Пък и Господ е казал опознай себе си, па се обикни и ще обичаш и другите.
Научи се да се обичаш, че после на другите трябва да показваш как да се обичат.

Хайде със здраве сега и готви се, че бой те чака и хоро.