Представата на природата и човека за Любовта

Представата на природата за Любовта.

От няколко месеца унищожавам кашон с лешници. Голям да се съберат два чифта обувки. Не нови. В него са останали около 1/4. Още има за изяждане. Чак сега стигнах до двойката лешници по-горе. Тя ме замисли. За Любовта. Кога идва? Кога си отива?

Кашонът остана от предишната ми Любов. Още не мога да го свърша. Или аз бавно троша, или той беше много пълен, или кой знае какво. Дали трябва да изядем цял кашон лешници, да ги чупим един по един, да махаме изгнилите и тогава, към края им, да намерим Любовта? Или пък точно тогава любовта си отива? Спомените. Желанията. И идва новият кашон?

Прилича ми този кашон на представата ни за Любовта. Че трябва да се търси, а не тя да ни открива. Че трябва да се ровят и чупят неизброим брой лешници (разбирай жени, мъже и прочие), за да я намериш. След това да изкараш ядката, да я разгледаш самодоволно и после да я схрускаш и оваляш в слюнка. И да си доволен, Че ти си го направил, а не някой друг. За да разберем Любовта, трябва да я строшим. Да видим какво има там. Като го видим и разбира се – не го разберем, се опитваме да залепим строшеното. Ама винаги забравяме да сложим пак вътре същината. Или по-скоро не забравяме, ами ни се свиди да я върнем. Защото вече я считаме за своя. А чуждото, станало свое, трудно се връща. Така сме измислени. Или така се оправдаваме.

Представата на човека за Любовта.

Купуваме кашон с лешници. Радваме му се. Купуваме си лешникотрошачка. Ама не приказката или музиката. И на нея се радваме. После систематично започваме да вадим, чупим, слагаме (или не слагаме) в устата, изхвърляме негодните, дъвчем, оваляме добре със слюнка, гълтаме, пълним стомаха, храносмиламе, серем. Схемата може да не е перфектна, но със сигурност, ако я спазваме достатъчно дълго време, ще открием Любовта.

Ама тя дали ще ни открие?

А защо просто не посадим два лешника? И ги поливаме. И ги пазим. И ги обичаме…

…Ако са поотделно са само шайнове – много красиви, но безполезни.

Любовта е феномен, който ни кара да се чувстваме като мъглявините, в които се раждат Галактики, Светове… Кара ни да творим и създаваме за този, когото обичаме. И рядко се раждат грозни неща.

Според мен обаче, твърде често забравяме да се съобразим с обекта на любовта ни. Дали този свят, който създаваме му харесва. Дали ще му е уютно и сигурно в него. Като че ли по-скоро го изграждаме, ние да се почувстваме по-защитени като му засвидетелстваме чрез творението си нашите чувства.

Любовта мисля е онова нещо, което е между срещнатите погледи на влюбените. Силата в много мъничкото празно пространство, което се образува при докосването. Онази енергия, която пренася „Обичам те“ от трептящите гласни струни до застиналата в очакване мембрана на ухото.

Нещото, което обединява горните неща е невъзможността тези сили да бъдат опитомени и подчинени. Те дори не се поддават на описване. Само загатват за съществуването си. Любовта е свобода. Тя е като пулса. Трябва да натиснеш лекичко, за да го усетиш. Ако натиснеш силно има опасност да го спреш.

Затова смятам, че трябва да се създава заедно. Иначе има риск някой да остане с излъгани надежди. Някой да стане тъжен. Бих се изразил така: Любовта трябва да се танцува от двама. Ако са поотделно са само шайнове – много красиви, но безполезни.

Вселена
Свят
Живот
Смърт
Раждане
Емоции
Тъга
Обиди
Чувства
Докосвания
Болка
Радост

… и още много други познати и непознати ни усещания, с които сме заобиколени и си мислим, че живеем. Грешка. Голяма грешка. Сбърках вратата. Но тази врата е друга, не като в песничката. Може да се случи така, че и да не успееш да излезеш – за добро или зло.

Дойде времето на гевреците.

Ние сме гевреци и живеем в хартиен плик.

Направени сме с материал от толкова много места. Добре гледани и поддържани, уютни готови много дълги години да дават добра продукция. Или пък такива заградени набързо, набързо обработени, некачествени. Тестото ни е замесено от хора, случайно срещнали се, случайно разбрали, че могат да правят гевреци. Понякога сгрешили в преценката, понякога не.

Раждаме се кръгли и завършени в повечето случаи добре изпечени и с дупка по средата – за да ни хване по-удобно живота. Може да се случи така, че да имаме дефект. Да сме прекалено сурови, Или пък прекалено изпечени. Или пък разплескани. Или пък много тънки или дебели. Варианти много.

Но единственото сигурно нещо е неясното ни бъдеще.

Къде ще ни складират? Колко време ще стоим там? С какви други гевреци ще бъдем? Те ще стоят под или над нас… Никой не може да отговори. Шанс. Съдба.

Правят ни скъпо. Продават ни евтино. Ние пък не си знаем цената.

Кой ще ни купи? Къде ще ни изяде? Ще ни докосне ли изобщо някой? Ще усетим ли допира на Човешки пръсти върху нас. Ще видим ли радостта в детските очи от това, че ще утолим нечий глад?

Има гевреци, които не искат да се качват нагоре в хартиения плик. На тях им е добре там – долу. Топло е. Уютно и сигурно. Не са заплашени от нищо. Но дали не рискуват да изстинат преди някой да разбере, колко всъщност са вкусни? Има и такива, които непрекъснато се търкалят нагоре. Стъпват смело и безразсъдно. Не си дават сметка, че стъпват върху себеподобни. Не се замислят като видят, че някой подобен на тях е стъпил накриво и е политнал я надолу, я извън плика.

Хартиеният плик е вече празен. Станал е несигурен и студен. Отишла си е младостта с нейната топлина. Останала е огромна дупка към небето на върха на смачканият му връх. Дупка която никога повече няма да бъде запълнена. И драмата на геврека е, че никога повече не би могъл сам да я достигне и да се измъкне.

и след това:

се случва да те върнат обратно в завода. Разтрошен и пресят. Омешан с новото зърно. Един вид гевречешко прераждане. Но Нирвана няма.

или идва Бялата светлина. Но този път не през дупката на плика – ами през дупката на геврека.

Геврека си отива. Доволен, че е нахранил. Доволен че са го избрали. Отива си отритнат поради дефекта си. Отива си и дава сили на някого. Изтъркулва се. Отива си нахапан. Или пък цял. Опипан или недокоснат.

*** <- звездички не разделител

Дали се замисляме, че за да се родят милиардите звезди, Галактики някъде е имало голям Взрив. Някъде се е взривило нещо, което е било пораснало и достигнало зрялост след това остаряло и закономерно дало живот на друго нещо. Не е тъжно да знаем това – просто не трябва да го забравяме.

Парадоксално, но от изразходваните неща с невероятна мощ се раждат новите. Като че ли умирайки старите неща си запазват енергията, за да създадат новото. Нещо по приспособено и подготвено по-добре да оцелява.

От невероятния Взрив се образуват безброй песъчинки, които при добър шанс се слепват и никога повече не се разделят. Те слагат основите на нещо ново, силно, голямо, безпрецедентно. Те са много малки и не се забелязват от другите. Но са изключително важни, защото те са част от всички други подобни на тях, с които заедно създават. Те градят светове, съдби, животи.

Светове изпълнени с непознати и познати същества, звуци, цветове. Светове, които бавно ще растат и ще се заселват. И после…

…ще се Взривят отново…

––––––-

Снимката е от фейсбук, който си я познае, моля да се обади, за да напиша, чия е.

не е туршия, а Органичен мозък 6 поколение. Разпространява се под FreeBSD Лицензия и поради тази причина лекичко изостава в развитието си. При него се получи „Парадокса на обратното извличане“, а именно: вместо общността да го развива и усъвършенства – тя си краде от него. Ядрото му е създадено в древни времена, когато дори бурканите нямаха капачки от Великия Тур. Както историята казва, че зад всеки велик мъж стои една жена, така и тук зад него стои и го крепи жена му Шия (рода и води началото си някъде към първата 1/45 от Китайската стена).

Името Туршия е дадено от любовницата му (Ракия), за да отвлече вниманието на жена му, да я направи известна, тя да почне да се занимава с благотворителност и така да имат повече време един за друг.

наспих се – да се нахраниш и наспиш едновременно

добързя – когато бързаш, ама много те мързи

[inspic=3982,left,https://ljube.com/402,500] Продължете да четете Носталгично – World Salsa Championships 2007 →

Благодаря ти Господи,

че не чу молбите ми. Благодаря ти, че постъпи разумно и се въздържа от ролята си.

Благодаря ти, че не ме превърна в куче, за да я гледам в очите и да мога само да махам с опашка.
Доволен съм, че не ме превърна и в котка със странен нрав, да не мога да се привържа към нея.
Благодаря ти, че не ме послуша и не ме превърна в славей – та да я омайвам с песни, а в клетка да стоя.
И на мечка съм благодарен, че не ме направи – та да я топля с кожуха си през зимата.
Благодаря ти, че не ме превърна в орел, който да я наблюдава от високо и да знае винаги къде е.
В река Благодаря ти, че не ме втечни, в която да се къпе и мие косите си.
Благодаря ти, че не ме направи и въздух в дробовете и.
И като дреха върху снагата и благодарен съм Ти, че не ме облече.
На ръкавици да топлят прекрасните и ръце, Благодаря ти, че не ме постави.

Господи, само за едно те моля:

Не слушай молбите ми!
Остави ме такъв какъвто съм – несъвършен.
Но човек.
За да мога да я
обичам
истински
макар и по човешки – несъвършено. Защото Господи, дарил си ме със съвършената Любов. Но не съм се научил да я изпитвам съвършено. За това искам да си остана човек. И да се науча да я обичам – съвършено.

Да обичам така, както обича кучето – вярно и без колебание.
Така както обича котката – без да се привързва.
И славеят както обича чрез песните си.
Да обичам по мечешки – топло през зимата и леко тромаво през лятото.
Орелът както обича от високо – винаги да знам къде е – да е готов да се спусне при нужда.
Да къпя косите и, и да не спирам да тека около тялото и.
Въздухът както обича да запълва пространствата – така да я обичам.
Да обичам както дрехата, но да мога и в гардероба да почивам.
Ръкавиците както обичат да пазят ръцете и – така да я обичам.

Да я обичам така, както само един човек може да обича. Със страст. С чувства. Радост и тъга. Смях и сълзи. Надежди и разочарования. С трепет и очакване. Търсене и намиране. Поглед и думи. Със стих и с проза. Пълзене и бяг. Докосване и без. Със страх и със смелост.

С душа и със сърце.

Защото знам, че само така Господи, ще стигна по близо до Теб. Не като искам от Теб. А като позная себе си. Като позная Любовта – такава каквато е, а не такава каквото искам да бъде. Само тогава, ще мога да се издигна на крилете и. И да полетя.

С НЕЯ.

Към Теб.

Защото, щастлив е не този който иска, а този който е.

Амин.