В училище, бяха ме учили, че трябва да се пести. Защо и каква е целта – не. Просто – “Трябва да се пести!”. Дълги години се чудих. Родителите ми казваха същото, но не се мотивираха достатъчно, че да ги разбера. Било хубаво. Сещах се от време на време и си правих касички, в които пестях. Не се задържаха дълго време, но все пак оставаше малък резултат в тях.

Времето минаваше и на този въпрос не получих отговор. Преди повече от четири години се заех сериозно да си отговоря. Започнах да пестя така, както ме бяха учили. Направих си буркан. Реших в него да слагам всички монети, които ми остават през деня. Не си дадох краен срок. Помислих си, че той сам ще дойде. Така и стана.

Различни идеи ми минаваха през главата всеки път, когато пуснех монети в буркана. Да ги даря за благотворителност, да си платя наема, да си купя нещо, да взема на някого подарък. Да, да, да ама не. Не направих нищо от изброените неща. Монетите се трупаха, малкият буркан стана по-голям. После още по голям. Накрая стана трилитрова бутилка от минерална вода. Появи се втори буркан. Още една двулитрова бутилка от студен чай.

Миналата година с приятели посетихме Куба. Стояхме само в Хавана, поради ограниченото ни време. Една седмица. Смятахме да ходим на повече места, но в крайна сметка решихме, че Хавана заслужава тези 7 дни. От тогава в мен се загнезди желанието да се върна там. Да – “… да се върна…”, а не пак да отида. Забеляза го приятел, когато му разказвах, но това е друга тема.

И тук дойде краят на бурканите. Реших със спестеното да се върна пак там. Не защото нямам друга възможност, ами точно заради това – да сложа край на пестеното. Цялата тая работа със събирането, годините, бурканите, пускането и от време на време вадене на някакви дребни се оказа, че ми е дала отговор на въпроса.

От раждането, започват да ни учат на разни неща. Едно от тях е пестенето. То е пример и за това, че не всичко, на което ни учат е обяснимо и за са самите учители. Трябва да се пести, за да може след време с дребни неща да направиш едри. Трябва да се пести, защото така са казвали години наред. Трябва, защото трябва. Как може с отделяне настрани на нещо – от живота ни например – да го напълним? Природата дали е пестяла, докато е създава и продължава да създава? Събираме емоциите си, за да ги дадем след време за нещо по-голямо. Ще имаме ли обаче нужда от него, когато му дойде (ако му дойде) времето?

Няма нужда от пестенето. Не сме създадени да се пестим. Нямаме това време. То е ограничено. Получили сме и получаваме непрекъснато достатъчно, за да даваме също толкова в момента, в който е необходимо и го почувстваме.

Посадили сме цвете. Много го харесваме и обичаме. Искаме така да се грижим за него, че то да се чувства и развива добре. Поради тази причина пестим. Пестим водата. За да може да има повече за после. За да почувства изобилието – може би си мислим ние. Цветето обаче почва да вехне. Има нужда от малко водичка. Сега. И то умира. Малко по-малко. Умира сега и не го интересува изобилието после. За негово щастие, малко преди да умре, решаваме, че сме спестили достатъчно и го заливаме с изобилие. Тогава вече категорично го убиваме. То умира. Изгнива, благодарение на изобилието.

Спирам да пестя. Не искам живота ми да прилича на буркан с дребни желания за после. Сега отивам да уедря дребните и да ги изхарча на едро.

Отидох! Виж тук.