Каза го един наглед състарен, но не и на години мъж. Според мен на около 40 – 45 прослужени житейски лета. По прическа напомняше героите на Гойко Митич от индианските филми. Беше запазил онова обикновено, но дълбоко и истинско чувство за хумор характерно за отрудените хора с дълъг, нелек живот, изпълнен с премеждия и мъдрост. Беше шофьор на репатрак – малка бурмичка в безмилостната машина за преработка на отпадъци в София, който дойде да вземе стара Фиеста, която бяхме решили с брат ми да предадем за „разкомплектоване“ или по-просто бракуване. Каза и други весели и истински неща. Зарадвахме му се много. На обикновеността в сложното време, в което живеем. На мъдростта във времето на ширещо се житейско невежество. На сърдечността и човечността сред ежедневната злоба, в която сме потопени…